– Стига съм гледала – каза Сара и изключи телевизора, автоматично посегна към смартфона, но се отказа и дори стана, за да го сложи някъде далеч от погледа си.
Стефан седеше на дивана и бе вперил поглед в екрана, където тъкмо бе завършила информацията за коронавируса. В Загреб имало земетресение и една от кулите на Загребската катедрала се срутила. Петнадесетгодишно момиче било с опасност за живота, а жените от родилното отделение се спасили, като избягали с бебетата си на улицата. Въпреки забраната за напускане на дома хора от съседните къщи се притекли на помощ и им занесли нещата, от които имат нужда.
Очи, които виждат, уши, които чуват
Беше през втората седмица, откакто бе наложена забраната да се напуска дома и да се поддържат социални контакти. В телевизионното студио кметът на Виена седеше на два метра разстояние от водещия, и двамата не си подадоха ръка. Полицейски коли се движеха из града и със сините си лампи и музикални поздрави изказваха на населението благодарност за това, че спазват разпоредбите на властите. Имаше и такива, които не ги спазваха, някои от тях вече бяха санкционирани. Белите коне се разхождаха по алеите на Бурггартен, който беше затворен като всички останали национални паркове. Градските градини на Виена все още бяха достъпни, но не и детските площадки. На много места в града вече бяха разцъфнали дървета и храсти. От земята поникваха пролетни цветя, защото беше топло като през лятото. Но после зимата се върна, налетя с ледено студен полъх откъм север.
Обявиха първите починали във Виена. Най-застрашени били хората над 65-годишна възраст и тези с хронични заболявания. На Сара и Стефан, които бяха малко над трийсетте, им беше интересно да узнаят на колко години са били хората, които са починали от коронавируса и дали наистина са страдали от хронични заболявания. Защото още нямаше точно установени данни за болестта, това не отричаха дори специалистите, които би трябвало всъщност да знаят за какво става дума. Никак не беше изключено и за тях самите вирусът да представлява смъртна опасност.
Балансирана рутина
Барът, в който Стефан работеше до преди една седмица, е затворен, предстояха съкращения. Не беше ясно дали шефката му ще се възползва от предложението на правителството за намален работен ден. Сара работеше вкъщи. Засега всичко си беше както преди. Компютърът беше сложен на масата в хола, до него беше папката с работните ѝ материали. Стефан обичаше да гледа телевизия и се премести в спалнята, за да не пречи на Сара да работи. Ходеше да пазарува, с ръкавици за еднократна употреба и с шал пред устата, готвеше. Правеше по няколко лицеви опори на ден или поне се канеше да го прави. Дълго време прекарваше във ваната. Поглеждаше от време на време в хола, да види как Сара работи и да поговори с нея. Така изглеждаше денят им вече повече от седмица. Започнаха да наричат всекидневието си „хамстерски живот”.
– Ще изляза малко навън – каза Сара. – Отивам да покарам колело. Ще дойдеш ли с мен?
– Много е студено навън – Стефан легна на дивана и си подложи възглавница. – Ще се опитам да ушия предпазна маска. Открих страхотно упътване за ушиване на маски. Трябва само да намеря подходящо парче тел.
– За какво ти е?
– За извивката на носа.
– Какво ще кажеш за телчетата, предвидени за затваряне на торбичките за фризера, които всъщност никога не използваме? Най-сетне ще можем да се отървем от тях!
– Май ще станат! Слушай, ти смяташ ли още да работиш днес?
– Не, за днес свърших.
Сара стана от стола и легна до Стефан на дивана.
– Не мога да повярвам, че всичко това се случва! – каза Сара, след като известно време мълчаха.
– Наистина е пълна лудост – отвърна Стефан.
– Пълен абсурд! Правителство да полага клетва със защитни маски на устата! Цялото словашко правителство беше с маски, а президентката им си беше избрала маска в тон с роклята си!
Стефан поклати глава, после помълчаха още известно време и след това той каза:
– Горките жени от Загреб. Сякаш не е достатъчно тежко точно сега да раждаш, че и да ти се наложи заради земетресението да бягаш с бебето си на улицата.
– Как ще се справим с всичко това, как мислиш? – попита Сара.
– Понятие нямам – отвърна Стефан. – Просто трябва да се справим.
– Всичко се обърка. А ние имаме късмет, че си имаме всичко необходимо. Топло жилище, храна.
– Здрави сме … и сме заедно.
– Да, наистина, заедно сме – Сара се замисли. – Преди две седмици не ми беше идвало наум колко ни е хубаво да сме заедно. Помниш ли как се дразнех, че се прибираш толкова късно от работа?
– Да, всичко се променя толкова бързо понякога… Заведението беше пълно, бирата се лееше, днес това е немислимо – Стефан се закашля. – Всъщност не съм сигурен дали на последната си смяна не съм се заразил.
– Оттогава са минали две седмици. Не си се заразил. Здрав си. Само пушиш малко повече – Сара целуна Стефан по бузата и стана от дивана. – Ще изляза за малко.
– И аз ще дойда. Можем да се отбием пътьом при госпожа Непомук да видим дали има нужда от нещо.
– Добра идея, непременно ще се отбием.
Без докосване
Сара и Стефан се облякоха, слязоха на първия етаж и позвъниха на госпожа Непомук. Тя беше вече на повече от осемдесет години, краката не я държаха и обикновено минаваше известно време докато успее да излезе от стаята си и да стигне до входната врата. Сара и Стефан се заслушаха. Чуха стъпките и изчакаха да попита: „Кой е?”.
Но днес не се чу този въпрос. Госпожа Непомук така шумно дрънкаше с връзката ключове докато се опитваше да отключи, че Сара и Стефан се спогледаха изненадано. Когато госпожа Непомук най-сетне успя да отключи вратата, видяха пред себе обляно в сълзи лице, покрито с червени петна.
– Какво се е случило?
Стефан дръпна Сара назад, защото тя инстинктивно направи крачка и протегна ръка към госпожа Непомук, за да даде израз на съчувствието си.
– Дъщеря ми – каза госпожа Непомук, погледна Сара в очите и се разхълца.
Сара отново протегна ръце да подкрепи госпожа Непомук и Стефан отново я дръпна.
– Знам, че е трудно.
Сара погледна Стефан с възмущение и болка, въздъхна дълбоко и накрая отдръпна ръцете си.
– Госпожо Непомук, какво точно се е случило? Разкажете ни. Но спокойно, моля, спокойно, ние сме с Вас.
Госпожа Непомук се затътри през антрето бавно, като не спираше да плаче.
В добри ръце
Госпожа Непомук не седна на креслото, където обикновено седеше, когато я посещаваха, а застана до един от прозорците и се загледа надолу към Донауканал.
– Не мога да седя – каза с гръб към младото семейство, което стоеше насред стаята. – Направили са тест на дъщеря ми, положителен е – госпожа Непомук направи пауза. – Току-що ми казаха – възрастната жена пое дълбоко въздух и заклати глава. – Днес я приемат в болницата. И не мога да я посещавам. Детето ми е в болница, а аз си седя тука и нищо не мога да направя.
Госпожа Непомук се разплака и отчаянието ѝ бе така силно, че ѝ се зави свят и залитна.
Сара и Стефан се втурнаха да я уловят, успяха да я хванат и тя не падна. Заведоха я до креслото.
– Много съжалявам – изрече тя жално. – Съжалявам, сега и Вас излагам на опасност.
– Не се притеснявайте, госпожо Непомук, ние ще се справим.
Стефан донесе от кухнята чаша вода, а Сара сложи пред креслото табуретка, на която госпожа Непомук вдигна нозете си.
Сара заговори съвсем ясно и категорично:
– Госпожо Непомук. За дъщеря Ви ще се погрижат. Тя е в добри ръце. Има достатъчно легла, и за тежки случаи. У нас ситуацията не е толкова фатална. Защото сме единни и взаимно се поддържаме.
Госпожа Непомук я изслуша и кимна.
– А ние двамата със Стефан ще продължим да се грижим за Вас, както досега. Ще Ви помагаме. Вие не сте сама.
Госпожа Непомук сведе глава и отново се разплака.
– Само всичко това да свърши. Дано да свърши скоро.
– Заедно ще се справим – каза Стефан, който стоеше до нея с чаша вода в ръка, – както каза Сара. А когато всичко това свърши, ще отидем заедно с дъщеря Ви на разходка край Донауканал, там където най-много обичате да се разхождате.
– Да – каза госпожа Непомук, – така ще направим.
Въздъхна облекчено и се обърна първо към Сара, после и към Стефан:
– Благодаря Ви.
Линкове към историята
Информация на Община Виена за коронавируса (на немски език)
Информация на Столична община за коронавируса (на български език)
Донауканал – на картата на града на wien.at
Рисунка: Сандра Бискуп
Текст: Симон Ковачич
Превод: Ана Димова
