Тази тераса във Виена, която направо е седнала над метрото, знаете ли я? Имам предвид голямата дървена тераса между пети и шести район, под която профучават влаковете на метрото по линия 4, а покрай нея тече една рекичка, наречена Виена, в огромно каменно корито. По-подходяща дума от „седнала” е може би „легнала”, защото терасата направо се е излегнала там, много по-надълго отколкото нависоко.
"Легнала” е по-подходяща дума и по друга причина, защото на тази тераса има удобни пейки, достатъчно широки, за да може човек да полегне, да пъхне под главата си чанта или яке и да си дари кратък отдих. Тъкмо това си позволих да сторя преди известно време. И както тъкмо си лежах така, а над мен чайките кръжаха в небето над река Виена, изведнъж ме завладя усещането, че насред града се намирам на палубата на голяма яхта, носеща се сред морските вълни.
И както си дремех така, в уличните шумове се примеси плясък на вълни, гласовете от съседните пейки се превърнаха в разговори на съседни лодки, поклащащи се върху вълните, и чайките вече не се носеха над река Виена, а кръжаха над някакво морско пристанище.
Пътешествие през страната на изобилието
После яхтата се откъсна с тласък от пристана и заплава възхитително бавно към центъра на града. След известно време реката ме повлече надолу в подземния канал, а плясъкът на водата отекваше в сводовете. Малко преди да достигнем Нашмаркт успях някак си да се измъкна през един отворен капак на повърхността и спокойно се понесох между павилионите и масите пред ресторантчетата. Както си лежах, помахвах на хората по масите, които бяха зяпнали от удивление, а аз си грабвах по нещичко от чиниите им. И продавачите на пазара ми хвърляха по нещо за ядене от сергиите си, а малко преди да напусна Нашмаркт от някакъв бидон изскочи рак, метна се при мен на палубата и продължи заедно с мен пътешествието.
Високи вълни
По време на плаването по Кернтнерщрасе трябва да съм заспал, защото не помня нищо, дори Щефансдом съм пропуснал. Едва бързеите по Ротентурмщрасе ме разтърсиха и се събудих. Вкопчих се с две ръце за дъските, за да не бъда изхвърлен във водата, която се надигаше на високи вълни отляво и отдясно и ме носеше надолу към Донауканал. Ракът се беше заклещил между летвите най-отпред на носа, упорито държеше антените си изправени и изглежда се наслаждаваше на разпенената вода, която непрестанно го заливаше.
Няколко сблъсъка
И се сетих, че би било страхотно, ако успея да завия към Дунавския канал, скочих, успях да се хвана здраво за едно от сандъчетата с цветя на перилата на яхтата и започнах да търся къде са лостовете и мачтите, с които да променя курса. Но не ми стигнаха силите и ракът от носа на яхтата ме загледа с доста обезпокоен поглед. Изведнъж усетих удар и политнах над борда, успях обаче някак да се хвана и видях, че сме се сблъскали с един трамвай, който ни беше изтласкал тъкмо в правилната посока. И вече бяхме извън града, в свежите, тюркоазени води на Донауканал.
Отвъд всякакви граници
И после отново съм задрямал, а като се събудих, се носехме по Дунав през парка Лобау, където се припичаха на слънце корморани, костенурки и хора. Ракът се беше скрил някъде. След миг или може би след цяла вечност минахме край замъка на Братислава, а след още една дрямка унгарският парламент хвърли отражението си в песъчливата река. И тогава ракът продума: И ние всички си говорим. А аз продължих, сякаш хиляди пъти съм го казвал и сякаш говорещ рак е най-нормалното нещо на света: Отвъд всякакви граници, и отново заспах. Докато ме събудиха виковете на едно момче, което ми махаше от Панчевския мост в Белград. Наш приятел, продума отново ракът, а аз отново добавих Отвъд всякакви граници, и заспах.
Легнал ми на сърцето
Дунавът ни отведе след това до България и Румъния, но от тях нищо не видях. Събудих се, едва когато навлизахме в Черно море и мирисът на реката бе заменен от мириса на откритото море. Ракът се обърна към мен и продума: Аз съм виенчанин, скочи от терасата и изчезна, а аз не можах да се въздържа и отново повторих: Отвъд всякакви граници. С тъга гледах подир рака, който така ми бе легнал на сърцето.
Тогава някой ме потупа по рамото.
Недоразумение в родината
– Хей – попита ме мъжки глас, – всичко наред ли е?
– Къде съм? Не разбирам какво става.
– В Пети район на Виена, на терасата Винтал.
– А къде е ракът? – попитах.
– Какъв рак?
– Ами такъв, ракът, който… можеше да говори и който…
– Пили ли сте нещо? Имате ли нужда от помощ?
– Не, не… пътувах с тази тераса… точно с тази тераса, на която сега стоим… заедно с един рак… страхотен беше… говорехме си… за разбирателството между народите… – поклатих глава в недоумение.
– Мисля си, честно казано, че сте попрекалили малко.
– Не, не, нищо не съм пил, нито капчица. Просто съм заспал. Тук наистина е прекрасно.
– Исках само да проверя дали нямате нужда от помощ.
– О, много благодаря, много мило от Ваша страна.
Мъжът се метна на колелото и си тръгна. Благодарих на пейката, която ми беше толкова удобно ложе по време на това пътешествие, сбогувах се с поклон с талпите на терасата Винтал, казах им „До скоро” и тръгнах към близката станция на метрото.
Интересни линкове за историята на Виена
На достъпно място е закотвена терасата Винтал в Пети район: Местонахождение на терасата
Ето как изглежда терасата Винтал: Wientalterrasse – Gestaltung (немски)
Повече информация ще получите тук:
Английски: City of Vienna
Немски: Stadt Wien
Рисунка: Сандра Бискуп
Текст: Симон Ковачич
