В младежките ми години все още нямаше интернет страници. Или поне за мен. Не съм някой дядка, който разказва на децата си за добрите стари времена. И все пак съм толкова възрастен, че пишех първите си курсови работи в университета на ръка. И като начинаещ студент тъкмо се бях научил как да търся книги в библиотечните чекмеджета с хиляди картончета.
Как беше тогава?
Когато си припомням онези времена от средата на 90-те години на миналия век, не го правя от носталгия. Просто времето оттогава мина доста бързо и понякога изневиделица изниква въпросът как сме се справяли с дребните неща от ежедневието, когато още нямаше интернет и мобилен телефон. Като млад студент винаги посещавах Виенската библиотека в кметството. Откъде съм знаел кога е отворена? Честно казано не си спомням. Помня, че се намирах там и прелиствах голям атлас на историята на регулирането на Дунава, но нямам никаква представа как съм научил работното време.
Едно нещо помня със сигурност – тогава си записах работното време в тефтерчето, за да ми е под ръка, когато ми потрябва. Помня също, че винаги носех със себе си нещо за писане. И една книга, мой верен приятел и спътник в студентските ми години, която да държа здраво, зад която да се скрия и в която да пъхна носа си, винаги когато ми се приискаше. Тогава се чувствах понякога като аутсайдер с книгата си в метрото, но днес знам, че определено не съм единственият, който иска да разглежда нещо, докато пътува.
Мастилени петна, компютърна игра
С какво съм пишел тогава? Изпращам заявка за търсене в паметта си и тя ми поднася една доста тежка сребърна автоматична писалка във виненочервен кожен калъф. И изплюва още нещо: първата ми писалка в началното училище и колко се гордеех с нея, и коректора за мастило с две капачки - червена за гумичката и синя за писане върху изтритото. Мастилото по детските ми ръце, кутията ми за моливи и писалки. Първото ми любовно писмо. Следобедите в забавачката. Тренировката по футбол. Сандвичите. Сериалът "Среднощен ездач". Първият ми джобен калкулатор. Първата ми, само моя компютърна игра, която ми донесе великденският заек – не някаква малка електронна игра с две копчета, на която пак бих се радвал много, не някакво сгъваемо устройство с две екранчета, заради което бих подскачал от радост. Не! А едно истински голямо нещо с две зелени ръчки, заради което братята ми завиждаха, с екран, по който костенурки се придвижваха през лабиринт, и което отгоре на всичко свиреше!
Табелата на вратата
Без да съм пуснал ново търсене в моята памет, тя ми съобщава, че когато за първи път посетих Виенската библиотека в кметството, тя се казваше Виенска градска и областна библиотека.
По-нататъшният спомен за работното време обаче трябва да реконструирам – сигурно съм отишъл по някое време на деня, за което съм предполагал, че тя ще е отворена, някой предобед през седмицата например. Сигурно в кметството съм попитал на гишето за информация как да стигна до градската и областна библиотека и съм последвал указателните табели през многото разклонения на сградата. Кметството още тогава беше много голямо. Както и днес имаше две много отдалечени едно от друго крила, множество различни вътрешни дворове и доста объркващ брой стълби, асансьори, врати и коридори за неопитен новак като мен. Накрая сигурно съм стоял пред входа на градската и областна библиотека и съм прочел работното време на табелата на вратата. И после е дошъл редът на писалката и тефтерчето, за да запазя тази информация за следващи посещения. Готово.
Нов сетивен орган
И тогава ми хрумва: можел съм и да позвъня на Виенската библиотека, телефон щеше да се намери, но на ония времена на мен със сигурност щеше да ми е неприятно. А и разните работни времена тогава сигурно не са били толкова важни за мен, колкото днес, защото имах време в излишък. И още нещо – днес често проверявам някое работно време, защото е толкова лесно да го погледнеш в смартфона. Наистина е странно усещането да минеш без навигация по някой маршрут, по който си пътувал стотици пъти с колата. Смартфонът вече е неразделна част от мен, почти като нов сетивен орган.
Днес влизам във Виенската библиотека по всяко време. Преди работа се потапям през смартфона в ръкописите на Йохан Нестрой или Франц Шуберт. По време на вечеря слушам как виенският рокер-анархист Щефан Вебер разказва за живота си. Следобед проследявам пътя на трамвая върху барокова градска карта, преди лягане гледам изложби, дискусии или представяне на книги.
Чипираните внуци
С нетърпение очаквам да видя невярващите лица на моите евентуални внуци, когато им разказвам, че в детството ми е имало само черно-бяла телевизия, а в младостта ми не са съществували интернет и мобилни телефони. И как мозъците им прегряват в опит да си представят нещо толкова невероятно. То и аз не можех да си представя тогава това, което днес е обичайно, и трудно мога да си представя, как ще се развият нещата, докато съм жив.
Но мога да опитам. Виенската библиотека, дори и когато много остарея, все още ще си е на първия етаж на кметството, сигурен съм, а работното време няма да е много по-различно. Може би тогава ще странствам с помощта на очила за виртуална реалност и сензори за движение по тялото ми в някой архив на библиотеката, който днес още не съществува. Или вече ще имам импланти, с които да пътувам през виртуални светове. Не вярвам да доживея компютър да превежда мислите ми в текст и живи триизмерни картини. За внуците ми не съм сигурен.
Едно е сигурно – ще продължаваме да мислим, чувстваме, мечтаем и помним. Ще се срещаме и ще пазим спомена за това. Независимо от вида и измерението.
Интересни линкове към историята
- Рисунка: Сандра Бискуп
- Текст: Симон Ковачич
